Милионите капчици попиваха по кожата ми в опит да преодолеят сушата. Дрехите ми тежаха от дъжда, но камъка отгоре ми тежеше повече и докосването до водата така и не можах да го почувствам. Емоциите ми се събираха с течение на времето, раждаха се в самота, ескалираха и прецъфтяха, отстъпиха на сушата ... Светкавиците оцветяваха небето - възхищавах се на тази красота, когато тя все още отекваше в сърцето ми, но сега си мисля само за звездите, единствено за тях ми останаха очи. Чувала бях, че сбъдвали желания, защото са навсякъде и достигат до всички, дори до хората, които само се надяваме, че съществуват. И над пелените от сивите облаци, привични за моето лято, небосводът е същия и затова сега дъждът вали по лицето ми. Не защото имам сили за желания, не защото ми остана свобода, а защото от дъното на пренаситената си душа все пак надничам за дъгата.

Miniature

С целувка запечатвам не писмото,
твърде малка съм на спомени да пиша,
с целувка мойта лудост ти изпращам
и в послеписа прочети, че те обичам.

~ за хората, които останаха.

Разпиляна на атоми

[00:39:03] ° Acapella °: те не променят нищо, никой никога нищо няма да промени, защото ... е, аз съм Акапела и това е моят свят ...

... свят, в който хората не си тръгват, защото не са се намирали наистина някъде, някъде, където има значение и където биха могли да се върнат. Има много от тях, които съм искала да запазя до себе си, за които съм се жертвала и съм се молила да останат в живота ми, защото ми е било необходимо точно с тях да извървя неначертания път на едно бързо порастване. Но в моите надежди през цялото това време с пирон и чук някой набиваше бавната и мъчителна истина, че съм безсилна да задържа някого, който иска да си отиде. И още по-страшното беше, че не всички, на които съм подарявала своите стихове и откровения са ги приемали, не всички са ги разбирали и не всички са имали желанието да продължим заедно. Тогава започнах да вярвам. Отне ми цялата мъка на шестнайсетгодишния ми свят да проумея, че оставането в живота ми не зависи от мен, че не мога да избирам кой каква роля ще изиграе и колко дълго ще трае това представление. "Всички си тръгват", както гласи една книга. Да.
Сега раздавам себе си безразборно навсякъде. Понякога не достигам до другия. Понякога изобщо не се срещаме. Понякога думите отиват на вятъра. И понякога откривам това, което ме е спасило.
Хората ... защото някои от тях го приемат. Цялото това писане. Те нямат значение, никого насила не задържам в живота си. Аз съм изречена ... дори никога да не бъда разбрана.

Saved

 Удавих себе си в толкова много любов. Превърнах се в голо желание, в миговете, в които ръцете ни са заедно на плажа, в двете секунди слънце преди новия порой. И живях с тази любов, която някой ни е излъгал, че е достатъчна и бях цяла, бях истинска. Нашето е отдавна забравена приказка. Няма разум в това обсебващо да се нуждаеш от другия, в силата, с която с теб се раздаваме до последния атом и до последната глътка надежда, сякаш светът ще спре да съществува, ако се откъснем и останем сами. Ти никога не си ми достатъчен. Построих си нова вселена и тя всъщност е точно толкова розова, колкото са най-наивните ни детски мечти и някак започнах да вярвам, че невъзможното някак все пак е възможно, защото любовта ни ще издържи.
 Но любовта се спасява. Загубих емоциите си, чувствата си и желанията си в морето от нас, любовта ми отне всичко и ... когато едно нещо е общо, то накрая е ничие. И с цялото нищо, с горчилката от промените, със сълзите, които просто не те достигнаха, с премълчаните истини и всички компромиси, които бяха и ще бъдат направени, трябваше да намеря начин и сила да ти подам отново ръка. Боли. Любовта ни. Споделена, неизчерпаема, съществуваща, но боли. Разрушава те до степен, в която и надеждата няма място в сърцето ти. Отнема ти всичко хубаво, всичко, за което си се държал винаги. Оставя те, измъчва те, изтисква те бавно и сигурно, защото не си сам и това наранява повече.
 И въпреки това ще те обичам. Защото ще е ужасно да те няма в живота ми.