Далеч съм, уморена съм и се отказах да се боря за бледите копия на онова, което си мислех, че е светът, любовта и ... всичко останало. Разочарована съм. Гледах звездите, а си останах в калта и нищо не получих от тези звезди, доникъде не достигнах. Претръпнах на прецъфтявания, на разрушаването на нелепите ми представи за това иначе цветно земно кълбо. Преди да угаснат, фойерверките се разпръскват в небето и за един миг това е възторг, а в следващия е нищо. Аз подминах твърде бързо всички изригвания, макар дъхът ми да е спирал и да съм затваряла очи толкова пъти. И все пак не видях.
И не мога да търся ново небе за ново изгубване. Пропита съм със сивота. Утрото ми е хладно, звездите са ми безцветни, хората също. Накрая пак ще приключа с точка, която няма значение, защото отчаянието продължава, защото химикалката проби дупка в листа ми и аз просто скочих в нея.
Behind these hazel eyes ..
Никога не съм демонстрирала любов. Всичко прибирах в себе си, далеч от очите на другите. От страх. От невъзможност да защитя това, което имам, сякаш някой чака да ме упрекне, задето притежавам капчица щастие. И въпреки силата на всичките ми чувства, аз ги заключвах, укротявах ги, подчинявах ги на разума и те останаха скрити, без някога нещо у мен да е надделявало, да е пробивало стените ... Аз съм тиха вода.
В живия свят емоциите горят, прецъфтяват, болките са сълзи по лицата на хората, които се предават на улицата, любовта е в прегръдките на децата по пейките, радостта е все в усмивките, в целувките, в лъчите на слънцето ... А аз все исках да я прикрия, да поставя преграда между мене и тебе, да предпазя света си от световете на другите, опитвах се всичко да събера само в думите, да говоря единствено с погледа. Защото това е, което никога не удържах, това е моята свобода, моят начин да кажа на глухите хора, че и аз страдам, и аз обичам, и аз живея. И то без никой да го е искал.
Страхувам се да изляза и да оголя себе си с викове, със смях и с подскачане. Не ми стига смелост да се втурна срещу тебе по булевардите, да те обсипя с моето щастие докато съм още в ръцете ти и да забравя за всичко останало. Разбери, любовта ми е тиха. Ръката ми в твоята, откраднатата целувка зад ъгъла, споделения поглед в тълпата за няколко мига ... Всичко е твое и без да го показвам на хората. Ти само трябва да знаеш, че си емоцията, с която заспивам, с която се будя, с която си пия кафето, ти си емоцията, с която живея и си жив вътре във мен. И ако някога аз съм твърде студена, ако съм забравила да ти се усмихна, ако си мислиш, че любовта ми я няма и че съм я превърнала в ежедневие, то погледни във очите ми ... там ще я видиш. В очите ми нея не мога да скрия.
В живия свят емоциите горят, прецъфтяват, болките са сълзи по лицата на хората, които се предават на улицата, любовта е в прегръдките на децата по пейките, радостта е все в усмивките, в целувките, в лъчите на слънцето ... А аз все исках да я прикрия, да поставя преграда между мене и тебе, да предпазя света си от световете на другите, опитвах се всичко да събера само в думите, да говоря единствено с погледа. Защото това е, което никога не удържах, това е моята свобода, моят начин да кажа на глухите хора, че и аз страдам, и аз обичам, и аз живея. И то без никой да го е искал.
Страхувам се да изляза и да оголя себе си с викове, със смях и с подскачане. Не ми стига смелост да се втурна срещу тебе по булевардите, да те обсипя с моето щастие докато съм още в ръцете ти и да забравя за всичко останало. Разбери, любовта ми е тиха. Ръката ми в твоята, откраднатата целувка зад ъгъла, споделения поглед в тълпата за няколко мига ... Всичко е твое и без да го показвам на хората. Ти само трябва да знаеш, че си емоцията, с която заспивам, с която се будя, с която си пия кафето, ти си емоцията, с която живея и си жив вътре във мен. И ако някога аз съм твърде студена, ако съм забравила да ти се усмихна, ако си мислиш, че любовта ми я няма и че съм я превърнала в ежедневие, то погледни във очите ми ... там ще я видиш. В очите ми нея не мога да скрия.
Абонамент за:
Публикации (Atom)