Симпатичният господин

Тя беше от онези момичета, които не разбират с какво привличат мъжете. Тя ходеше по купони, пушеше и си стоеше в ъгъла, а после изведнъж се оказваше в прегръдките на онзи симпатичен господин, който тайничко бе наблюдавала цялата вечер. И преди да повярва на късмета си, същият този господин, изглеждащ толкова добросъвестен в представите й, пуска ръката си по-надолу от кръста. Тя не трепва и не тръгва да се отдръпне, защото за по-малко от минута е приела разочароващата реалност и сега се двоуми дали да не се отдаде на удоволствието, след като няма да получи нищо друго.

А й е толкова приятно в тази прегръдка, която не означава нищо, близо до този човек, който до преди броени минути изглеждаше привлекателен. Той – сериозният тип, флиртуващ само с очи, не подозираше какво й даваха силните му ръце. Не възбуда.

И в ритъма на танца тя се остави да бъде погълната от усещането, че е желана. Става малко по-дръзка, малко по-близо до едно друго щастие. Този наркотик - флиртът, я улавя само за миг, колкото да разпали до краен предел желанието у онзи господин. Той вече я събличаше с поглед, очаквайки да се окажат насаме.

И ето - музиката спира. Двамата си тръгват под ръка. Озовават се в неговата стая. Но той не я беше разбрал. Тя се отдръпна в последния момент, борейки се с разочарованието от неговите желания.

Симпатичният господин гледа след нея, защото той не разбира, че това, което за него означава съгласие, за нея е само момент щастие преди бягство.

Нещо!

Няма да престана да започвам. Макар че нещото в мен приключва с второто изречение. Обаче не! Няма да спра, защото не обичам кратките постове, освен ако не съдържат нещо силно и смислено и разбираемо само за автора си, каквото аз не мога да напиша. И винаги развалям нещата накрая и употребявам думата "нещо" десетки пъти, само 4 пъти досега.
Пък съм толкова прозрачна, че няма да ми е нужно друго извинение, за да бъда незабележима. А искам да бъда нещо! За малко да кажа "някого", но ... внимавай какво си пожелаваш. Животът ще ме научи да скачам и без да се хвърля с бънджито, ама всъщност - защо пък да не го направя? Дори заради минималната възможност въжето да се скъса и, виж ти, мен вече да ме няма. Ама не, дори това няма да направя и то не заради липса на желание. Просто не виждам смисъл.
Както не виждам смисъл да пиша и това пак и пак и пак. Защото те поразително много си приличат, сякаш една ръка, която винаги се чувства ей така, ги е писала с наситени с надежда надежди, че този път ще е различно. Понякога е различно. Не знам как се случва.
Това се получава, когато не се примиряваш с това, което си. Сега преминах на "това". Пък аз щях да се примиря, ако, винаги това ако, не знаех каква мога да бъда друга.
Но не мога. Истината ли? Истината, че съм твърде малка и твърде ... опитваща се да бъде всякаква. Истината - трябва да ми се случи някой с тъжен завършек, за да превърна тези глупави букви в нещо. Ако го умея. И другата истина. Не го.
Понякога си мисля, че в мен е трябвало да има нещо по-грубо. По-непростимо. По-лесно за прекършване. Тогава щях да покажа среден пръст на нахалния шофьор сутрин. Обаче аз не го правя и съм толкова тактична и нежна, и лека, и разбираща, вечно разбираща, и невзрачна и все пак! не съм добро момиче.
Въжето няма да се скъса.

Разфокусиране

Диванът, аз и пространството. Телевизорът - включен, иначе тишината е непоносима. Шоколад. И малко спомени.
Въздишам и главата ме боли от толкова вторачване. Обикновено забравям да вдигна глава, но това си е моята депресия и няма дори да се стигне до сълзи. Не, не депресия. Не може. Няма кой да ме измъква от това. До преди минути обичах живота.
И после тя. С нейното тръгване.
Но тях винаги ги няма така.
Трябва да спра с писането. Тук. Сега. Няма значение, че толкова неща имат смисъл. Трябва да започна да мисля за себе си.
Eдна година и толкова многоточия ...

Не е така.

Понякога мразя музиката. Втълпява ми в главата неща, които може би никога няма да мога да кажа на някого. И аз упорито си ги припявам, и ги драскам в тетрадките и по профилите и пак, и пак, и пак осъзнавайки, че в тях няма капчица истина за мен. Много съм далеч и от хубавата смислена музика, и от увлекателната литература, и от филмите ... дори от поезията съм далеч, макар да си въобразявам, че ми е толкова близка. Но нещата тотално не са така, както се старая да изглеждат. Или може би не аз?
Понякога ми се иска да съм от онези хора, които когато са щастливи могат да скачат от радост. Или от другите, които могат да излеят чувствата си на хартия. А при мен това никога не работи, защото каквото и да кажа, ще бъде малко и невярно. Не бягам от нищо и не плача, защото просто няма за какво. И този факт трябва да ми е достатъчен, за да съм благодарна, че съм тук и съществувам, но не е. Моята болка е друга.
А дори не ме боли, защото тези неща нямат израз. Никой няма да прочете в очите ми тъга и няма да усети колко думи преглъщам с всяко многоточие. И винаги идва някоя песен като тази ...
Половината неща, които казвам, нямат смисъл. Още няма думи, които да изразят тази празнота, която не е тъга, но не е и щастие. Тази, която я има в теб и расте постепенно, докато един ден забравиш кога се е появила. И започваш да живееш с нея и да отговаряш машинално с "добре съм", когато много добре знаеш, че не си.
Защото всъщност никой не го интересува наистина как си. Затова ние изписваме страница след страница с "Аз" и след време само ние ги четем.
Може би това ми пречи най-много. Самотата. Отчуждението на хората. Прегръщат ме две ръце всеки ден и това няма никакво значение. Сигурно някъде сбърках текста ...

Ако можех

Ако можех, щях да скоча от високо,
щях с очи да снимам цветове,
после щях да ги редя в албуми
тези чувства, спомени и страхове.

Бих преместила прахта от пътя
и после щях да го вървя без срам,
нямаше да бягам неизбежно,
дори нямаше да бъда сам.

Щеше да ми се живее в онзи свят,
там свободата нямаше да е тревога,
и ако исках, щях да го създам
и бих го сторила, ала не мога.

Обърнат гръб

Тъжно е колко лесно ме пускат да си отида. Как си тръгвам и после не ми се иска да се върна, защото светът не е спрял да се върти без мен. Трябва да посрещна новото, а то ми е чуждо, защото просто не съм част от него, дори да съм причината да се е случило. И така преставам да принадлежа и на двете места. Никой не ме изпраща и никой не ме посреща.
А аз се връщам. И ревнувам. И те не разбират колко боли, когато те заменят. Затварям се отново и отново, защото да се разплача няма смисъл, а да говоря нямам сили. Други хора ме карат да живея както досега, а аз затварям телефона при всяко позвъняване. Не искам тях, които и да са ... не искам да имам нужда от тях, но това е природа.
Най-тъжното е, че утре ще се изправя пред тях и ще се убеждавам, че съм си измислила всичко.

Стъкла

Тича ми се боса по улицата. Само да ги нямаше стъклата от онзи сблъсък, който ме върза в окови, за да не забравя никога. Това означава ли, че не мога без чужда помощ да остана онова момиче? Сигурно.
Аз тичах. И за няколко прекрасни мига забравих колко е нередно. По-добре, че свободата е условна, защото иначе бих отлетяла. А е необходимо да се преборя за себе си. Всеки път си мисля, че съм го направила, докато не падна отново.
Трябва ми само един крак, за да ме спъва по пътя и после една ръка, която да ме вдигне, когато не мога сама. Прескочих големи пропасти, за да се хвърля доброволно в тях след това, но все пак полетях. Почти се научих как. А стъкла колкото искаш.

Аз и тя

Нямаме си наша маса. Забравяме да си звъннем по телефона. Мълчим си сами, когато ни е тъжно. Или говорим с други хора. Разни личности, които изглеждат по-важни от другата. Не си носим дрехите. Не мечтаем, легнали под небето. Само скуката ни среща. Бягаме в различни посоки всеки път и по-добре, защото иначе ще се пресечем. Казваме си, че се обичаме само когато прекалим с иронията. Вече е навик. Искаме различни неща и ги намираме по различен начин. Дори не ни хрумва да си признаем в очите. Никога не правим подходящите подаръци. Прегръдките са насила. Нямаме нужда вече да се смеем.
Всяко кафе ни е приседнало в гърлото от повтаряне. Но продължаваме. И е истинско.

Глупаво.

Обичам метафорите. Много често наричам нещата с истинските им имена, но когато хвана химикалката (защото аз пиша на ръка, да!) цялото откровение се състои в това да успея да скрия казаното. Въобще може би разбрахте, че обичам и да се крия.
Главният ми проблем е, че всичко, което напиша или кажа в един момент започва да ми се струва глупаво. И трия. Сякаш това ще поправи грешката. Но няма и аз бягам някъде в друга обстановка, за да ме занимават други неща и да не се сещам колко глупаво повърхностна съм и как се стараех да не бъда точно такава. Човек се превръща в това, което най-много презира. Затова аз сега съм толкова плоска и така отчаяно искам да се променя, защото ... ами, защото ми се искаше да накарам някого да се замисли. Единственото ми умение. Дали го изгубих?

Когато монетата се обърне.

Платих много цени. Рискувах, когато не знаех какво имам за губене и после го изгубих, но от инат не съжалявам. Когато залагаш всичко, губиш залога, но кой ли да ми го каже ... Нали трябва да сгреша, за да се науча, макар че и в друго време и при други обстоятелства пак щях да направя така. Да се втурна със затворени очи в нещо толкова глупаво и необмислено. А го обмислях, по дяволите! Един ли час пропилях да гледам тая пуста стена в опити да си представя какво ще се случи. И всичко това нямаше никакво значение, защото аз рискувах и забравих всичко от преди.
Знам колко струвам. Щях да се преобърна и без чужда помощ, но така ми се случи. От известно време съм будна и все повече се събуждам, като се старая да не гледам назад. Което е невъзможно, когато си платил много за нежелано удоволствие. 
Опитвах се да реша дали съм добър човек. Оказа се само, че не съм по-различна от другите и че, естествено, не мога да се мразя, дори и да съзнавам, че съм си избрала неправилния път. От друга страна моят лош път няма нищо общо с лошите пътища, по които вървят толкова упорито куп други лица. Бях невинна, вече не съм. Преглътнах го трудно, защото съм възпитавана иначе, но сега ми доставя радост да правя каквото се очаква от мен. Върнах се към доброто старо време, от което не трябваше да бягам, само че как иначе щях да знам, че е добро?
Сега живея някакъв живот, който съвсем излезе от релсите, в които се опитах да го вкарам. Не знам кое ме ръководи вече, не се интересувам какво искам и дори какво ми се случва. Пуснах се по течението, но знам едно - повече няма да плащам цени! Стига толкова. Тази метаморфоза ме принуди да се науча, че принципите се отстояват не само с думи. Противно на самоотрицанието ми, аз имам правото да НЕ искам определени неща и трябва да си затворя очите, ако така наранявам някого. Да ги затворя по същия начин, по който всички ги затварят за мен, когато монетата се обърне ...

sono gia solo

Mood: "it falls apart from the very start. it falls apart"

Song: You+Me - Capsized

Book: "Как е" - Самюъл Бекет

Archivo del blog

Followers

Counting ..